ДЕТСКА ПСИХОЛОГИЯ
ТРИТЕ КРЪГА НА НУЖДАТА ОТ ОДОБРЕНИЕ
Мария Николова http://kymsebesi.blogspot.com/2013/08/3.html Всеки иска да е приет от другите, разбран, подкрепян, защитен. Нуждата от одобрение е част от човешкия живот и протича в три основни кръга. Всеки кръг дава възможност да изградим своето здравословно равновесие между това да бъдем себе си и да се съобразяваме с другите. Когато равновесието е нарушено, човек страда. Да постигне своя баланс в нуждата си от одобрение е основна жизнена задача на всеки човек и определя до голяма степен как се чувства със себе си и с другите: Дали смее да последва собствените си желания или не смее да разочарова другите? Дали вярва в себе си или повече вярва в другите? Дали ще предаде собствената си мечта, за да сбъдне мечтата на друг? Дали може да бъде себе си – такъв, какъвто е и дали може да приеме другите - такива, каквито са. Първи кръг - родителите В началото на своя живот ние сме силно зависими от родителите си, не само за физическото си оцеляване, но и емоционално. Когато сме малки, нашите родители са целия ни свят, те са нашите "богове" и тяхното мнение граничи със закон, тяхната гледна точка - с безспорна истина, тяхното желание - с нашето желание. Идентификацията е на много равнища. Така, у малкото дете има огромна потребност да се хареса на родителите си, да отговори на техните очаквания, да бъде прието от тях, да бъде "добро" според техните представи, нужди и желания. Детето бързо научава кое поведение му носи похвали и емоционална подкрепа, кое поведение прави родителите му щастливи. В резултат на това, то се стреми все повече към поведение, което му осигурява положителното отношение на родителите и всички положителни емоции, свързани с това. Втори кръг - приятелите Времето минава и ние порастваме. Постепенно се дистанцираме от родителите, от тяхната гледна точка и желания. В нас се поражда нуждата да се разграничим от родителите, но се появява и друга потребност - да бъдем приети от своите връстници, да бъдем част от група хора на нашата възраст, с които споделяме общи интереси и които ни разбират. Разбират през какво минаваме, какво преживяваме, какво ни вълнува, какво ни плаши - и в тези отношения ние откриваме близост, сродство и споделеност, от които имаме силна потребност, които желаем от сърце и които ще ни липсват ако загубим. И така, вече родителите не играят главната роля, но ние все още търсим одобрение - от своите приятели, които трябва да ни харесват и одобряват. По този начин одобрението на нашата приятелска група става от особена важност за нас и кореспондира с отношението, което имаме към себе си. Трети кръг - партньорът След време у нас се заражда потребността от интимност. Започваме все по-старателно да се грижим за външния си вид и впечатлението, което оставяме у срещуположния пол, защото за нас е важно да открием човека, с когото да изживеем своята голяма любов. Още докато го търсим и след като го открием, ние се съобразяваме с този човек - повече или по-малко неговото мнение и отношение имат голяма роля в нашия живот. Ако сме открили своя баланс, тази връзка с другия ще ни помогне да открием повече за себе си (да отстояваме и изразяваме себе си, да си позволяваме себеизява и в същото време да позволяваме изява на партньора си), но ако балансът е нарушен, ние прекалено много или прекалено малко ще се съобразяваме със своя партньор: ще потискаме своята себеизява или неговата; ще отстояваме твърде малко или твърде много себе си; ще потискаме желанията си или тези на своя партньор. Кръговете са символични, а не буквални и следва да се тълкуват разширено, както и при всеки отделен човек се разкриват по различен начин. Целта е да осъзнаем, че във всеки етап на живота си, ние имаме потребност да се харесаме на някого и да бъдем одобрени. Понякога осъзнаваме това, понякога не. Много хора привидно нехаят за мнението на другите или няма конкретен човек, чието одобрение търсят, но ако разгледат честно своя живот, откриват сфера, в която са зависими от мнението на околните, дори и да го прикриват. Може да изглеждат като имунизирани срещу нуждата от одобрение: сякаш сами са си достатъчни и чуждото мнение рядко ги вълнува. Понякога това е само на повърхността и показва единствено външната страна на нещата. Как изглежда човек и какво се случва вътре в него понякога са съвсем различни неща. По този начин може да изглежда, че човек не търси одобрение, но всъщност, дълбоко в себе си е зависим от конкретен образ, към който се придържа на всяка цена, дори на цената да върви срещу собствените си желания и нужди. Зависимост Одобрението на другите е толкова надценено, че понякога води до зависимост. Може да намери проява във всяко малко действие - от купуването на блуза в магазина (която избираме през погледа на другите, а не според собствения си стил), през писането на служебен имейл (който проверяваме 130 пъти за грешки) и изпълняване на поставена задача (за която се престараваме и сме обсебени как ще я приемат другите и дали няма да ни отхвърлят) до пълно обезличаване и пренебрегване на своята индивидуалност. Трудно е да се поставят точни граници кое е здравословно съобразяване с другите и кое потъпква личността. В някои случаи имаме хармонично уважително отношение, което ни развива и обогатява, в други случаи граничи с престъпление към себе си, потискане и осакатяващо блокиране на импулси, които не признаваме поради страх какво ще помислят другите и дали ще престанат да ни харесват. Равновесието е крехко и много индивидуално. Здравословните граници Като всяко друго нещо, одобрението има своите здравословни граници и е задача на всеки човек да открие своите. Ключ към пълноценни взаимоотношения със себе си и другите е да открием доколко и кога е редно да се съобразяваме с околните, с тяхното мнение и желания и кога това съобразяване се превръща в мазохистично и ограбващо. Животът на всеки човек се върти както около него, така и около другите. Да бъдем приети в своя кръг от важни хора е прекасно, но не и ако плащаме твърде висока цена: като жертваме собствените си потребности, желания, копнежи. Важно е да разберем, че в себе си носим нуждата от одобрение и да открием навреме как се проявява тази нужда в живота ни - контруктивно или осакатяващо. Колкото и индивидуално да протича при всеки, понякога има явни индикации, че сме престъпили здравословната си граница. Отделете 5 минути и помислете честно: каква част от вашия живот е за вас и каква част е за другите? Колко от ежедневните ви действия идват от собствените ви стремежи и колко са плод на нуждата да задоволявате очакванията на околните? Колко от времето ви е посветено на вашите собствени представи за живота и колко време сте отделили да отговаряте на чуждите представи за вашия живот? Можете ли да се погрижите за собствените си нужди или на първо място стоят другите? Пример за прекрачване на здравословната граница: някои хора силно вярват, че техният живот трябва да е посветен на другите. Развиват синдрома „Майка Тереза” или се вживяват усърдно в ролята на Спасител. Неспособни да отстояват своята личност и да последват мечите си, техният живот се превръща в подлога за другите и протича под непрестанния стремеж да задоволяват чуждите желания, потъпквайки своите. Неспособни да се погрижат за своите нужди, те често дори не се сещат или не осъзнават своите собствени пориви и вътрешни търсения. Осъзнаването на собствените си желания се съпътства с чувства на вина и срам, а усещането, че правят нещо смислено и значимо е само, когато правят нещо за другите. Нуждата от одобрение има различна динамика и фокус в живота на всеки човек. Това не е просто желанието да се харесаш. Зад него стоят базови потребности, вътрешни конфликти, основни форми на страх. Одобрението е важна част от нашия вътрешен свят. Дори да не се вижда на пръв поглед, голяма част от човешкото поведение, често несъзнателно, е в резултат на нуждата от одобрение. Ако открием своя баланс, взаимоотношенията с другите стават по-хармонични и леки. Ако балансът е нарушен, взаимоотношенията с близките хора (а понякога и с непознати) могат да са доста изтощаващи, конфликтни и изтормозващи за двете страни. Разбиране Няколко страници не могат да изчерпят темата за нуждата от одобрение – как се проявява, как протича и как да се освободим от зависимостта, ако имаме такава. И все пак, ако трябва да обобщим, то разбирането на въпроса преминава през осъзнаването на няколко неща: 1. Винаги ще има хора, които няма да харесваме и които няма да харесват нас. Никой не е перфектен и не е нужно да бъде. Имате право да не сте перфектни. Позволете го на другите и го позволете на себе си. 2. Често търсим одобрението на другите само защото сами не одобряваме себе си. Отделете време да разберете какво мислите за себе си (честно), защото каквото и да мислят другите, то няма да замени вашето собствено отношение. Разберете, дори целият свят да ви одобри/хареса, вие няма да сте щастливи, ако сами не се одобрявате. 3. Търсим одобрението по различни причини: за да се чувстваме защитени, сигурни, обичани, разбрани. За да не бъдем отхвърлени, изоставени, изолирани, самотни. Сферите, в които търсим одобрение са нашите най-чувствителни, най-болни места: там, където са най-големите ни страхове и несигурност, но и най-големите възможности да се развиваме. Мария Николова |
Защо кокошката не лети като другите птици и други важни отговори според децата
Тъгата е, когато един човек отива при друг и много пие. (7 г.)Защо конете имат подкови?
|
Елективен мутизъм – когато детето мълчи или когато детето отказва да говори
Д-р Атанаска Аврамова, детски психиатър, д.м., д-р Анка Бистриан, психиатър, Светла Стайкова, клиничен психолог УМБАЛ „Александровска”, Клиника по детска психиатрия „Св. Никола. Защо едно дете, което е усвоило речта, в определени ситуации е способно да говори, а в други - не? Отговорът на този въпрос все още се търси. В литературата са описани сравнително малък брой случаи, а през годините са извършени не повече от 10 представителни проучвания, свързани с разстройството елективен мутизъм. За първи път през 1877 г. германският лекар Adolph Kussmaul описва няколко случая на лица, които в определени ситуации избират да говорят, а в други мълчат. Той нарича този феномен „aphasia voluntaria”. През 1934 г. швейцарският психиатър Moritz Tramer въвежда термина „елективен мутизъм” (ЕМ), за да опише състояние, при което детето не говори извън семейния контекст. През 80-те години в САЩ се създават няколко родителски организации на деца с ЕМ, които настояват за смяна на наименованието от „елективен” на „селективен”. Терминът „елективен” се свързва с поведение на протест и противопоставяне у децата, за които се смята, че сами правят избор да говорят в някои ситуации и да мълчат в други. Терминът „селективен” подчертава липсата на съзнателен контрол върху мълчанието и появата му в ситуации на повишена, до състояние на паника, тревожност. Акцентът бива поставен предимно върху биологичната етиология на разстройството. В МКБ-10 ЕМ е описан в главата Разстройства на социалното функциониране с начало, типично за детството и юношеството (F 94), докато в DSM ІV разстройството е описано в главата Тревожни разстройства с термина Селективен мутизъм. Разстройството елективен мутизъм се характеризира с подчертана, емоционално детерминирана избирателност в разговарянето, като детето показва речевите си възможности в едни ситуации, но не говори в други, определени ситуации (СЗО, 1993 г.). Обикновено детето говори и дори бива описано като бъбриво в дома или с близки приятели, но е нямо в училище или пред непознати. Основният уточняващ момент е този, че детето говори в някои ситуации. Диагностични критерии по МКБ 10
В семействата на деца с ЕМ сравнително често се срещат тревожни разстройства, депресия, зависимост към психоактивни вещества, личностови разстройства, домашно насилие. Епидемиологични данни Те са недостатъчни към момента, но се смята, че около 0.06% до 0.18% от децата след 3-годишна възраст страдат от ЕМ. Като по-трайната, персистентна форма на разстройството засяга по-малко от 1 на 1000 деца, докато транзиторните форми в ранна училищна възраст са много по-чести, по-леко изразени и могат да отшумят в рамките на няколко месеца. Два до три пъти по-често са засегнати момичетата от момчетата. В повечето случаи началото е постепенно, около 2.5-3-годишна възраст и остава дълго време неразпознато, защото детето все още е в процес на разширяване и затвърдяване на езиковите си умения и прекарва повече от времето си в семейството. Клинична картина › В интеракция с непознати децата с ЕМ активно избягват очен контакт, позата им е ригидна, напрегната, изразява защита. Реакциите им са плахи, несигурни, закъснели. В някои случаи се наблюдават двигателни стереотипи или обсесивно-компулсивно поведение. › Въпреки отказът им да говорят в определени ситуации, тези деца са склонни да комуникират чрез жестове, рисунки, пантомима, движения с главата, прошепване на отделни срички. › Имат множество страхове, сепарационната тревожност е изразена при повечето от случаите. › В извън домашна обстановка се представят като притеснителни, плахи, зависими и несигурни, често липсва афективна съзвучност в различните социални ситуации. › Поведението в дома се характеризира с желание за контрол, инатене, ригидност по отношение на промени, свръхвербалност, лесна раздразнителност, склонност към плач и избухвания. › Във всички случаи се наблюдава емоционална и социална незрялост. › Интелектуалните възможности са в рамките на средната норма, но при над 50% от случаите се установяват когнитивни и езикови дефицити. H. Kristensen (2000) установява наличието на коморбидност с известни нарушения на развитието (68.5%), с висока тревожност (74.1%) и с елиминационни разстройства (31.5%). Най-често родителите търсят помощ, когато детето бива сколаризирано, след вече 2-3 години мълчание и при затвърден поведенчески модел. Това обяснява в голяма степен както затрудненото прецизиране на етиологичните фактори и механизми, така и трудното терапевтично повлияване на ЕМ. Хипотези относно етиологията и механизмите на формиране на ЕМ 1. Проявите на сепарационна тревожност се регистрират при повечето случаи и се считат за свързани с възникването на ЕМ. Налице е силна връзка на зависимост между детето и майката, която е доминираща фигура в семейството, непрестанно посреща и задоволява нуждите на детето и същевременно показва открита ревност по отношение на неговите контакти извън дома. 2. Темперамент. Обсъжда се ролята на вродени темпераментови черти и психофизиологични характеристики, които от най-ранна възраст определят реакцията на детето спрямо стимули на средата в континуума от инхибираност и замлъкване към оживеност, разговорливост и стремеж към изследване на средата. В по-късна възраст към проявите на инхибираност се присъединяват страхове и срамежливост. При децата, които реагират с инхибиция в поведението, се отбелязват трайни неврофизиологични и вегетативни характеристики (по-висок пулс, повишени нива на кортизол в слюнката и на метаболити на норепинефрин в урината, разширение на зениците). Тези изследвания позволяват ЕМ да бъде разглеждан като проява на крайна поведенческа инхибираност в описания континуум (Dummit et al.,1997). 3. Социална фобия. Все повече популярност придобива идеята за ЕМ като ранен симптом на тревожно разстройство у децата и по-точно подтип на социалната фобия с по-ранно начало и различна симптоматика. Някои от изследванията показват, че поне 97% от децата с ЕМ отговарят на диагностичните критерии за социална фобия (Black and Uhde, 1995; Dummit et al., 1997). За връзка между тези разстройства говорят и резултатите от прилагането на медикаментозно лечение, ефективно при възрастни със социална фобия. 4. Психотравмата (вкл. физическо и сексуално малтретиране, свръхконтрол и враждебност от страна на родителите) като възможен етиологичен фактор, преципитиращ симптоматиката е обсъждан и изследван (Black & Uhde 1995; Steinhausen and Juzi 1996; Dummit et al., 1997), но получените анамнестични данни сочат отсъствие или незначително ниво на травматизъм в изследваните групи на деца с мутизъм. 5. Билингвизъм в семейството. В имигрантските семейства ЕМ се регистрира по-често – 7.9 на 1000 (Dummit et al., 1997). Повечето автори са единодушни, че ранното диагностициране води до по-бързи и пълноценни терапевтични резултати. Проучванията, извършени през последните години, разкриват тясна връзка между възрастта на началото и протичането на разстройството, като се обособяват два типа ЕМ
Диагнозата ЕМ се поставя от мултидисциплинарен екип, съставен от детски психиатър, психолог и логопед. Използваните диагностични методи са: клинично наблюдение над поведението на детето в различни ситуации, видеозаписи, психометрични изследвания, подробна информация от родители и учители. Акцентът се поставя върху възможностите за ранна диагностика и последващи терапевтични интервенции. Отчитат се индивидуалните характеристики и ресурс на детето, евентуално коморбидност с езикови, когнитивни дефицити, с други тревожни разстройства. Изследва се и се мобилизира ресурсът на семейната среда и по-широкото обкръжение. При необходимост, за уточняване на диагнозата се налага допълнителна консултация със специалист УНГ или детски невролог, аудиометрия, ЕЕГ, ЯМР. В диференциално-диагностичен план се обсъждат: › Синдром на Landau-Kleffner. › Афазия. › Дисфункция или травма на артикулационния апарат. › Разстройства от аутистичния спектър. › Разстройство в адаптацията. › Тревожни разстройства. › Депресия. › Насилие. Терапевтични интервенции Видът на интервенциите, тяхната продължителност и интензивност, се определят от индивидуалните характеристики и нужди на детето и неговото семейство. Най-ефективен се оказва комплексният подход чрез съвместни усилия от страна на специалисти, семейство и училище, като се фокусира на няколко нива: 1. Понижаване на тревожността у детето: a. Чрез психотерапевтични – индивидуални или в група интервенции (най-често когнитивно-поведенческа или игрова терапия). b. При по-тежките състояния на тревожност – и чрез медикаментозна терапия с антидепресанти от групата на селективните инхибитори на обратния захват на серотонина (SSRI): fluoxetin, fluvoxamin, paroxetin (Black and Uhde, 1994) и изключително рядко от групата на MAO-инхибитори: fenelzin (Golwyn and Weinstock, 1990). 2. Фамилни интервенции – подобряване на комуникативните и родителските модели в семейството. 3. Тъй като основните симптоми се проявяват предимно в детското заведение (детска градина/училище), важно е в терапевтичния план да бъдат включени учителите, училищният психолог, евентуално ресурсен учител и социален работник. Тяхната задача е да подпомогнат и да улеснят интегрирането на детето в детското заведение, да улеснят общуването му с връстниците, да адаптират общите изисквания на обучението към неговите възможности и нужди, да дадат навременна обратна връзка на специалистите. Ролята на общопрактикуващия лекар/педиатър е да идентифицира наличието на абнормни поведенчески прояви у детето, да мотивира родителите за търсене на специализирана подкрепа и да проследява състоянието му във времето. Когато срещнете дете с ЕМ 1. Поздравявайте детето, без да очаквате същото от него. 2. Не го поставяйте във фокуса на вниманието си. Не инициирайте директна вербална комуникация, не задавайте въпроси и не настоявайте за отговор. Не насилвайте детето да говори, не го санкционирайте за неговото мълчание и не го награждавайте, ако то проговори. 3. Демонстрирайте зачитане на неговите преживявания и емоции, като запазвате дистанция и назовавате ясно неговото право само да реши, кога и с кого да говори. 4. Използвайте индиректна комуникация посредством кукла или играчка, предоставете възможност на детето за алтернативна комуникация с вас – чрез родител, чрез играчка, чрез жест и посочване, чрез рисунка или писмена реч. 5. Назовавайте пред детето някои собствени преживявания на тревожност и несигурност, като нещо обичайно, присъщо на повечето индивиди. Протичане и прогноза В около 50% от случаите се регистрира спонтанната ремисия или значително подобрение на симптомите в рамките на 6 до 12 месеца (Kolvin et Fundudis, 1981). Понякога децата проговарят за определен период от време, но отново стават мутични по-късно. Като цяло показателите на вербалното поведение остават по-ниски от средното и персистират прояви на резидуална психопатология (социална фобия и други тревожни разстройства) (Bergman et al., 2002; Steinhausen et al., 2006). Игнорирането на продължителното мълчание извън дома дава възможност за затвърждаване на този поведенчески модел, което прави още по-трудно възвръщането към вербализиране и самоизява. |